“Шменти-капели” - един български “Ъндърграунд”

Макар и бутафорен и пропаганден на моменти, филмът на Влади Въргала носи гениалност, нетипична за тукашното кино

Излизането на този филм на екран е киносъбитието на годината - и то далеч не само заради факта, че е направен без никаква държавна помощ и че имаше най-масово посетената премиера, организирана у нас. “Операция Шменти-капели” е явление, за което тепърва ще се говори много повече. Диапазонът му надхвърля аудиторията на заклетите киномани, не пропускащи българска лента. Това е филм, който ще гледат и коментират даже хора, не стъпвали в киносалон от години.

Дали “Шменти-капели” ще събере повече зрители от рекордьори като “Мисия Лондон” и “Love.net”, не е толкова важно. По-важното е, че изстраданият проект на Влади Въргала успява в амбициозната си мисия, на която повечето хора гледаха скептично – да обобщи една цяла епоха и да направи болезнено смешен, но и трагичен разрез на българския национален характер. Как се докарахме дотук? Толкова грандиозен ли е абсурдът, в който живеем, и къде е нашето място като пионки в него? Опитни мишки ли са българите или по-скоро опитни бълхи?

Да, филмът е влудяващо забавен, и то по парадоксален начин. От една страна е народняшки комерсиален, като предаване от първите години на “Ку-ку” или като съвременна гротеска тип “Пълна лудница”. В същото време хуморът му е горчив и сюрреалистичен като в лента на Фелини, Бунюел и Рангел Вълчанов и като в спектакъл на Теди Москов.

Във визуално отношение на моменти е величествен и изпипан до съвършенство, а другаде – бутафорен, камерен и пестелив като самодейна лента. Особено дразни пиротехническата реализация на взривовете, нескопосано подпомогната от компютърни ефекти. В този си вид е било по-добре да ги няма, отколкото да ни връщат десетилетия назад, когато киното все още не ги умееше тия работи.

В драматургичен аспект “Шменти-капели” е типичен български продукт – с амбициозен старт (саркастично-пропагандният момент изглежда малко пресилен и елементаризиран), неравномерен ритъм във фабулата и стремеж да се наблъскат твърде много теми, идеи и послания в един-единствен филм. Тук липсата на опит у сценариста-продуцент Въргала си казва думата. Хаотичният и разпилян в много посоки сюжет обаче е здраво стегнат в най-важната рамка за един филм – добър диалог и чувство за хумор. Толкова много лафове в рамките на два часа не са събирани отдавна.

Колкото и да е неуверен като драматург, като актьор Владислав Карамфилов-Въргала е на световно ниво. Двойната роля – на невзрачния нещастник Цеко Цеков и на корумпирания депутат с трудно за произнасяне име е от онези, които на Запад не пропускат да отрупат със статуетки. Подобни изяви досега сме гледали само във филмографията на артисти като Джим Кери и Тодор Колев.

Зевзекът Китодар Тодоров в ролята на следователя, Георги Спасов като съдия-изпълнителя, чешитите Джеки Стоев и Джони Пенков като психиатрите от лудницата, Кирил Ефремов и Стефан Щерев като класическите тъпи мутри – това са все образи, които не просто не можеш да забравиш, а би искал да гледаш отново и отново. Да, “Шменти-капели” е от редките български филми, подходящи за многократна консумация. Такива не са се появявали от “Двойникът”, “Опасен чар” и “Оркестър без име” насам, ако не броим “Мисия Лондон”.

През последните няколко години българското кино е във възход, който и най-черногледите нихилисти не могат да отрекат. “Дзифт”, “Тилт”, “Прогнозата”, “Източни пиеси”, “Подслон” – това са все филми, доближаващи ни до европейските и световни стандарти. “Операция Шменти-капели” в много отношения все още има да догонва това ниво. За сметка на това той обаче носи онази особена гениалност “а ла Кустурица”, каквато отдавна мечтаехме да видим в българска кинолента. Да, това е модерният български “Ъндърграунд”, в който пулсират едновременно балканско самосъжаление и жизнерадостна самоирония.

Така че, Въргал, ипотекирането на апартамента ти определено си е заслужавало. Сега сигурно ще има доста хора от гилдията, които ще завиждат и говорят какво ли не зад гърба ти. Не им обръщай внимание – това е просто защото ги мързи - даже и да си помислят да положат същите усилия, а камо ли действително да опитат.